Joanna Elmy - 5

Завръщането е жанр в старогръцката литература; nostos е мотивът за пътешествието – често по море – на героя към дома. Завръщането е не само физическо: героят често преминава през поредица от предизвикателства, след които се връща у дома променен – според жанра по-силен, по-устойчив.

Но друг.

„Връщаш ли се“, „кога ще се върнеш“, „ние се връщаме“, „чудя се дали да се върна“. В българския Reddit всяка седмица има поне по един пост, в който някой пита дали е добра идея да се завърне у дома. Всеки път, когато се прибираш в България, те питат едно и също. Оставаш или заминаваш.

Има ли завръщане, ако човекът, който е тръгнал, никога няма да бъде онзи, който се връща? 

Хага е тиха в неделя сутрин, самотни колоездачи и птици се кръстосват огледално горе и долу; от няколкото отворени, празни кафенета мирише на кафе, направено от думи, събрали красотата на целия свят – нотки на праскови, горски плодове, шоколад, цветя, ядки, билки и тъй нататък; слънцето е неочаквано смело — облаците и студът са отстъпили от времето за час, два, може би повече, — облива в светлина къщите от двете страни на улицата, червена и черна тухла, цветя и листа от гипс, цимент, тъмнозелени, сини, оранжеви плочки, нашепване за време над някои от вратите – 1898, 1799, 1932, всичко се смесва и утаява в настоящето — златната брава проблясва и прави слънчево зайче на стената отсреща; Хага в неделя сутрин е по-добрият свят, свят на светлина, цвят и вкус, свят на възможно най-малко думи и всичките на място, северно чисти и красиви; свят на затворени магазини, неработещи банки, пощи, кметства и администрации, баровете и ресторантите ще отворят чак късно следобед, отникъде не се чуват новини, не знам какво казват заглавията във вестника, телефонът ми е тих, вятърът довява няколко есенни листа, живи са само книжарниците и кафенетата; Хага в неделя сутрин е светът, свалил от себе си всичко излишно.

Нидерландия е друга. Белгия е друга. Пресякохме границата, връщаме се обратно. Ще ми липсват: тихото разбиране на В., мекотата в погледа ѝ, в който за секунда проблясва острота, когато хване някоя дума в мрежата на мислите си; М., който бягайки чертае картата на всеки нов град, нежната му обич към враните, самият той като врана, събрал цялата им тъжна проницателност; меланхоличната младост на К., бродещ из езиците в търсене на себе си — казват, че трябва да чакаш дълго време, преди да кажеш „обичам те“ на някого, но не обикваме ли всъщност бързо, мигновено (както се разпознахме една друга с В.), преди да удавим любовта с тежестта на очакванията, на илюзията за вечност, за постоянство, което не съществува в природата (тежки облаци вече пълзят към все по-колебливото слънце), не е ли обичта най-лесното нещо на света, за правене, за казване. Има ли смисъл да се казва каквото и да било друго. Възможно е да ти липсва само онова, което обичаш.

Пет години по-късно Хага е друга, Амстердам е друг, Антверп е друг. Преводът на света е друг. Границите са други. Пет дни по-късно ние сме други.

Полетът закъснява — някакъв срив на системите в Мюнхен. Времето се заплита в нови възли. Изгубвам се в универсалния език на летището.

Не вярвам в завръщането.