Joanna Elmy - 4

Разбирам, че сме преминали границата по едва доловимата промяна в природата, оставена една идея по-свободна, дива, неподредена. Пътищата, знаците, рекламите си остават същите, свързани в своята непрекъсната държава, в своя универсален език. Но тук-таме се появяват горички, затрупани с ненужни вещи дворове, следи от гуми в калта в медианата между двете ленти на магистралата. Колкото повече напредва времето, толкова повече откривам, че хаосът, разпадът, ме успокояват. Ентропията е естественото състояние на живота, на времето. Всичко върви към неизбежен разпад. Съзиданието е невъзможно без разпад. Затова и има нещо страшно в хората, които постоянно превеждат, подреждат света.

На заминаване Хага е точно толкова чужда, колкото и на заварване.

Магистралата тече, вие се, стяга се на възли и се разплита, разтваря се в разклонения, магистралата може да бъде навсякъде: може да бъде в България (където, разбира се, хаосът винаги е в повече), може да бъде в Германия (твърде много ред), може да бъде във Франция, може да бъде в Америка (съвършен баланс от ред и хаос), чуждото място се познава по други неща – по дърветата, по тревата, по имената върху знаците (самите знаци също могат да бъдат навсякъде); постоянно минаваме покрай места, които ми изглеждат познати, но няма как да бъде, защото сме в другия край на държавата, наистина не е възможно, и все пак със сигурност съм била тук – на този мост, до тази стена, която разделя влаковата линия от шосето, карала съм колело по тази алея, по която сега напредват двойка колоездачи — когато виждаш двама души заедно и винаги предполагаш, че са щастливи, сигурно така сме изглеждали и ние някога, понякога сигурно дори наистина е било така —

Имам чувството, че вече съм била тук, но може би това е нормално чувство в свят, в който почти всичко вече е еднакво, в който всичко вече е едно и също.

подминаваме strip mall, холандското го издава само фактът, че е построен като вятърна мелница, вътре има 24/7 казино, Бъргър Кинг, Старбъкс,

Бях забравила, че тук облаците са на етажи, че в някой дни небето те притиска веднъж, два, три пъти, без никаква надежда за слънце. Бях забравила колко ниско пълзят облаците, като хищници, които дебнат да те хванат в мрежата на дъжда. Бях забравила, че слънцето сякаш постоянно се бори със севера, омаломощено, неспособно да се впие в кожата, в асфалта, в света.

билборд, лице на жена, което моментално забравям, очи, които гледат към пътуващите, надпис на английски Beauty That Appeals To You,

Колко трудна беше истината, че това не са моите облаци, че това не е моето слънце, че това не е моята празна равнина, че редът на това място ме побърква, че не ми пука дали някой ме поздравява в магазина, или не, че съм жадна за прах и жега и ръжда, за стръмнина и долина, от които ти се плаче, за език, от който ти се гади, че понякога ми писва да превеждам, себе си на себе си, себе си на другите, светът, езикът, каквото и да било,

Колко трудна беше истината, че това между нас беше като колебливите холандски дъждове, като слабото слънце, нямаше да се умре от него, нямаше обаче и да се живее,

Колко трудна беше истината, че искам четири сезона; че искам пожари, че искам сняг, че искам бялата череша цъфнала на двора, че искам топлото гниене на есента,

A beauty that appeals to you, колко трудна е истината, че колкото и красиво да е едно място, понякога то просто не може да ти бъде дом.