Joanna Elmy - 1 - Proloog

Тогава бях на двайсет и пет.

(светът беше спрял в опит да ни опази живи, колко глупави сме били във вярата си, че има само един начин да умреш; че човек може да си измие ръцете от неизбежното; че някаква маска може да ни предпази от апокалипсиса)

Едно от първите неща, които забелязва всеки е, че „те не слагат завеси на прозорците си“.

(Амстердам беше празен, нямаше ги туристите; нямаше я тревата; нямаше го пиенето; нямаше ги проститутките; те бяха останали в неоновите надписи, в табелите, в рекламите; в знаците, умоляващи да се пази тишина да не се пикае в канала, пред вратите на хората, защото тук все пак живеят хора, в тези градове-музеи, градове-атракции, градове-оргии все пак били останали и някакви хора)

За пръв път живеех в град, чиито език не говорех. Срамувах се – редно е да знаеш как се подрежда дадено място, това се разбира само през езика, единствено и само през езика. Тогава, на двайсет и пет, за пръв път разбрах, че колкото по-гладен за свят е човек, толкова по-бързо се превръща в чужденец навсякъде. Че няма кой да преведе тази самота, която говори всички езици с акцент.

Не слагат завеси на прозорците си. Вървях по тротоарите – лъщяха от дъжда, небето бе имперско синьо, оранжевите улични лампи хвърляха светлина от друго време – гледах, свидетел на чужд живот, прозорец след прозорец, пряка след пряка; дали в мъглата или в ситния дъжд нещо се пречупи, времето тръгна иначе, прозорците станаха кадри: млада жена и млад мъж вечерят в мълчание; млада жена затваря телефона и плаче; млада жена надвесена над листове, шепне, подчертава; млада жена гледа в празното пространство – кога се случва така, че човек става ням свидетел на собствения си живот.

Чужденец в собствения си живот.

(на плажа в Зандворт, новината, че Алексей Навални е отровен, облаците пълзяха отразени върху екрана, където пулсираше червеното сърце на инзвънредната новина, аритмията на времената)

Когато грейне слънце, оставях всичко и излизах навън, защото кой знае кога пак ще изгрее; холандците имали толкова много думи за дъжд, че на много езици нямало превод за тях – непреводим дъжд, непреводима сивота; в книжарниците се продавали все повече и повече книги на английски, каза някой, малък език, изчезващ език; по улиците се бореха езици – езикът всява страх, езикът е омраза, езикът е стена, езикът е бариера – изведнъж, както си вървях, пред мен падна бариера, мостът се разтваря и по канала премина лодка. Превод.

(никога не бях виждала безкрайна равнина; природа, покорена от човека; как се прави земя от океан; непрекъсната индустрия;

възможно ли е светът да бъде подреден, опитомен, природата да бъде преведена на езика на машината, исках ли да говоря този език;

четях Токарчук, тези вселени са невъзможни в такъв свят, светът, родил бъдещето, родил Америка, светът, покорен от човека;

слушах Ено и Бърн, така сигурно би звучала тази равнина, вечният вятър, всичките видове дъжд, лъчът слънце, който пробива облаците, замръзналите канали, тишината от другата страна на стъклото, зад което се случва животът, амбиент)

Как ще си преведа този свят пет години по-късно?